Спортна херния
Синдромът на увреждане на слабините или спортната херния се среща предимно при професионални спортисти, предимно мъже, и често е фактор за временно преустановяване или изоставяне на тяхната спортна кариера. Причините, които предизвикват синдрома, са провисване на външния ингвинален отвор, разкъсване на апоневрозата на външния кос коремен мускул или на вътрешния напречен коремен мускул, разкъсване на обединеното сухожилието и дехисценция между обединеното сухожилие и ингвиналния лигамент. Среща се често при спортисти, които се налага да поддържат някакъв определен наклон напред, като например при хокеисти. Въпреки това, също така се среща при спортисти от други спортни специалности, включително футбол и баскетбол. Основният симптом е широко разпространената болка ниско в долната част на корема, който се влошава по време на тренировка или след нея, а в някои случаи може да се прехвърли и върху тестисите, перинеума и седалищните мускули. Болката става по-силно изявена когато се упражнява интравентрикуларен натиск, като например поради кашляне или кихане.
Често идентификацията на синдрома е трудна поради изобилието на причини за болка в слабините, но също и поради възможността за съвместно съществуване и на други наранявания или заболявания. Диагнозата се основава на клиничните изследвания на спортиста, на историята на заболяването и на диагностичните тестове. Наскоро, ядрено-магнитният резонанс се използва все по-често за диагностика на спортната херния, докато по-отдавна представляваше инструмент за да се изключат други причини, които предизвикват болка в слабините.
Консервативното лечение на синдрома, което включва приемането на нестероидни противовъзпалителни лекарства, почивка, полагане на лед и физиотерапия, често е без резултати. Окончателното лечение на спортната херния се постига с извънперитониално възстановяване на перитонеума и с поставяне на мрежа. Това става предимно лапароскопски, чрез три микроразреза от по 5 милиметра, с отлични резултати. Продължителността на болничния престой е един ден и пълната реинтеграция към ежедневните дейности се постига след 6-8 седмици, за разлика от отворената хирургична интервенция, където връщането на работа става след 3-4 месеца. Според проучвания, 65-90 % от атлетите след хирургична интервенция са в състояние да се върнат към спортните си занимания.